Ведомости.ру: Братушки или братоубийци

Превод на материала от Ведомости на Константин Гайворонский, военен историк:

untitled

Ние ги освободихме , а те се оказаха неблагодарници“- това е всичко което знаят руснаците за страните от Източна Европа.

Ако някой ми беше казал, че ще дойде ден когато ще трябва да подпиша обявяване на война на България щях да го сметна за луд, въпреки това този ден ето че настъпи“ – казва Николай 2 на 18.10.1915. Руското общество е поразено от този факт не по малко от своя господар.

Ние ги освободихме коя година беше и ето, че те се оказаха неблагодарни“ – е това което и досега знаят в преобладаващото си мнозинство руснаците за историята на страните от Източна Европа. Както е обикновено, никой не се интересува за считаното за „неблагодарност“ освобождение, и се предполага, че тук става дума за някаква русофобия движеща се на изток от Брест и нямаща рационално обяснение. Въпреки че, при поглед от близко, всичко става повече от очевидно.

Контра Пропаганда: Maшинациите на Руската Империя срещу България, са причината за гневната анти-руска публицистика на Захари Стоянов, част от която е <a href="http://kontraprop.com/2017/03/01/zahari-stoyanov-koj/" target="_blank">неговата знаменита статия "КОЙ" във в-к “Свобода”, бр. 7, 19.XI.1886 г. Съществуват достатъчно основания да се смята, че странната му и мъчителна смърт в Париж през 1889г. е следствие на отравяне от руски агент.

Контра Пропаганда: Maшинациите на Руската Империя срещу България, са причината за гневната анти-руска публицистика на Захари Стоянов, част от която е неговата знаменита статия „КОЙ“ във в-к “Свобода”, бр. 7, 19.XI.1886 г. Съществуват достатъчно основания да се смята, че странната му и мъчителна смърт в Париж през 1889г. е следствие на отравяне от руски агент.

Нека да вземем за пример България за която Маркс още през 1853 е писал, че нейните нужди след освобождението й “ще извикат на бял свят антируска прогресивна партия която се заражда винаги и всеки път там където каквато и да било част от Турция става полунезависама“. Каква ли ще е тази нужда? Простичко казано тя се състои в това да се живее съгласно собствените разбирания и желания. Да сравним това с инструкцията на Външно министерство на империята от 1878 г. която гласи следното :“появилата се на бял свят държава чрез нашите усилия съгласно всички правила руското влияние трябва да остане господстващо и преобладаващо“

Изначално така е и било. На водещите позиции в България са сложени руски генерали, а за княз е избран Александър Батемберг (племенник на императрица Мария Александрова). Първоначално Петербург дори отпуска малко юздите като приема неочаквано демократичната конституция приета от българите. Но ето че веднага след възшествието на престола на Александър III задухалите студени ветрове в империята стигат бързо и до България, като Батенберг не се забавя да се възползва от тях. 1881 година чрез помоща на военният министър Казимир Енрота (руски генерал, бел. ред.), Батенберг извършва държавен преврат. Конституцията е отменена (суспендирана) и князът започва да управлява еднолично (времето на пълномощията). Употребена е военна сила при разгонване на демонстрациите в защита на контситуцията. До колкото офицерският състав в Българската армия по това време е изцяло от руски кадрови офцери, репутацията на империята в лицето на българските либерали се оказва силно подкопана.

Скоро след това се рунаците успяват да се скарат и с българските консерватори, които въпреки името си се оказват не толкова консервативни, че да се съгласят безропотно с отредената роля на отвъддунавска губерния отредена на княжеството от Александър. Най ярък пример на този конфликт е въпроса относно строителството на железопътни трасета в България. Българите искат да строят такава връзка със Сръбия, а чрез нея и към Австро-Унгария. Тази връзка би дала възможност на българските селскостопански стоки да излязат на нови пазари и да помогнат за развитието на страната икономически. Руската имперя обаче, не желае появата на нов конкурент на нейните стоки на европейският пазар и настояват на изграждането на връзка между Русе и Софя. Тази връзка пресича страната от север на юг и има не икономическо, а преди всичко военно значение като сбестойността й надвишава другата около 2,5 пъти. Като между другото тези пари трябва да се платят от българските поданици, а не от руската империя. Нещо повече, проекта е трябвало да бъде възложен на руски подизпълнители, а не на български.

Ако Батенберг се беше съгласил на подобно нещо, то немнуемо щеше да се лиши от уважение в страната и е разбираемо това, че той лобира за западното направление. По традиция руските дипломация не адмирира подобни неща и в Петербург започват да пристигат донесения, че „князът е изменил“.

Отивайки се да се измъкне от железният захват на руските генерали през 1883 князът възстановява конституцията и в следствие на това загубва окончателно репутацията си в двора в Петербург. Това води до решението да бъде сменен с по-съглашателски настроен човек, като този човек да бъде от партията на либералите. Либералната партия е субсидирана от имперското правитлество ежегодно с 40 000 рубли от секретният фонд на Министерството на Външните работи на империята. Трябва да признаем обаче, че лидерът на либералната партия Драган Цанков въпреки че прибира парите, казва на своите съпартийци „Ние се прекланяме пред Русия, но България трябва да остане за българите“.

За това, че Руската Империя подкупва наши политици, за да работят за нейните интереси, българското общество научава от издадената през 1892г. книгата "Окупационен фонд, основан за създаване на руско-дунавска област". Тя представлява сборник от документи, изнесени тайно от руския чиновник Якобсон и предава на Стефан Стамболов. Той ги публикува, за да нанесе голям пропаганден удар срещу руската дипломация, разкривайки истинските й цели. Чрез тези документи става ясно например, че Драган Цанков (политически лидер, два пъти министър-председател) е получил огромна сума пари от Русия, за да работи в нейните интереси. Един от най-видните русофили, той работи срещу Батемберг и Съединението, един от авторите на т.нар. „махзар“ – молба до формалния сюзерен на България – турския султан, в която се иска неговата намеса за уреждане на ситуацията чрез окупация. През 1886г. бяга в Русия, където получава гражданство. Връща се у нас през 1895г. след паданете на Стефан Стамболов от власт. На името на Цанков у нас са кръстени улици и булеварди.

Контра Пропаганда: За това, че Руската Империя подкупва наши политици, за да работят за нейните интереси, българското общество научава от издадената през 1892г. книгата „Окупационен фонд, основан за създаване на руско-дунавска област“. Тя представлява сборник от документи, изнесени тайно от руския чиновник Якобсон и предава на Стефан Стамболов. Той ги публикува, за да нанесе голям пропаганден удар срещу руската дипломация, разкривайки истинските й цели. Чрез тези документи става ясно например, че Драган Цанков (политически лидер, два пъти министър-председател) е получил огромна сума пари от Русия, за да работи в нейните интереси. Един от най-видните русофили, той работи срещу Батемберг и Съединението, един от авторите на т.нар. „махзар“ – молба до формалния сюзерен на България – турския султан, в която се иска неговата намеса за уреждане на ситуацията чрез окупация. През 1886г. бяга в Русия, където получава гражданство. Връща се у нас през 1895г. след паданете на Стефан Стамболов от власт. На името на Цанков у нас са кръстени улици и булеварди. Повече можете да прочетете тук.

Проектите с руските марионетки не се получавали и смяната на Батенберг започвала да изглежда все по трудна. На фона тези събития протичащи зад сцената през 1885 година князът обявава съединението на Княжество България с Източна Румелия.

Тук е момента да си припомним за Санстефанският договор от 1878 който обединява всички земи с българско население в едно княжество (авторът греши, виж долу 1., бел. ред). Тези земи са орязани от Берлинският договор, чрез който тези земи са разделени на три като едва Северна България получава автономия, докато Южната част остава като полуавтономна област, а Македония си оставя в рамките на Османската империя. Разделянето на българската диаспора на Берлинският конгрес нанася огромен удар върху българското съмосъзнание.

От този момент насетне, възстановяването на българските земи става основна линия в българската политика. Източна Румелия е първата стъпка в решаването на този въпрос. Един прекрасен ден патриоти обкръжават двореца на генерал губернатора (който е също българин) и самият губернатор с удоволствие обявава предаването на властта си на Батенберг. Денят на обединението на двете части на България се отбелязва и до ден днешен като държавен и национален празник. За разлика обаче от руснаците всеки българин знае (не всеки знае, защото това в учебниците по история се отбелязва мимоходом, бел. ред.), че единствената когато се противопоставя и се опитва да попречи това обединение е Руската империя.

Дори султана, считайки че Румелия и така е далеч от лоялността към властта му, махва с ръка, докато Русия която през 1878 е готова да воюва с половин Европа за границите съгласно санстефанският-договор (това не е вярно, виж долу, бел. ред) сега излиза от кожата си в опитите си да застави Батенберг да се отдръпне от вече взетото си решение за обединение. Стига се до там, че руският посланик при Портата уговаря турците да вкарат войските си в метежната провинция като обещава подръжка от всакво естество. Логиката на Петербург разбира се е елемнтарно проста, обединяването на двете български части ще издигне и укрепи авторитета на Батенберт сред българите, което е твърде нежелано.

С интервенцията от страна не Турция нещата не се получават, но пък в замяна на това на българите им се налага да воюват със Сърбия. В навечерието и Александър III отзовава целият офицерски корпус от българската армия, което би трябвало да сведе нейната боеспособност до нула. Въпреки това българите разгромяват сърбите за кратки срокове и за Русия остава само един последен вариант относно Батенберг.

С помоща на военното аташе в България група от проруско настроени офицери организират заговор. През 1886 го в ноща на 21 август те влизат в двореца и заставят Батенберг да подпише своята абдикация: „Германският приц не желае да работи за великата идея свързваща нас с Русия“. Бързо се изяснява, че мнението на принца разделя българите. Новото правителство се задържа едва ден, а след това Стефан Стамболов (изгряващата нова звезда на небосклона на българската политика) влиза в София начело на румелийските войски и арестува заговорниците.

Смята се, че именно Стамболов доунищожава остатъците от русофилската партия в България, но пък по това време от нея и не остава нещо съществено. Съгласно посланията на руският консул Александър Кояндер към Министерството на вътрешните работи: „страната попада в ръцете на недоучили руски семинаристи, пропити от ненавист към всичко руско и тъй като стоят близо до народа имат огромно развращаващо влияние“.

При избирането на нов княз кандидатът от Русия се проваля и на трона се възкачва офицера от австрийската армия Фердинанд Кобургота. Александър въприема това като лично осърбление и къса отношенията си с България, като сериозно се замисля по идеята за неяната окупация. Решено е обаче да се действа по старому още повече, че българските емигранти уверяват, че е достатъчна една искра, за да се събере под знамената на Русия целият народ. Народът не се събрал, но за това пък през март 1887 година са потушени няколко разбунтували се гарнизона в Силистра и Русе. През декември същата година се проваля поредният заговор на майор Паница от няколко военнизирани отряди разгромени на самата граница, заговор ръководен от сътрудника на имеперското Външно министерство Николай Гартвиг (бъдещият посланик в Сърбия). Никакви аналогични прилики с „Донбас“ през 1887 не се забелязват. През 1891 го е убит финасовият министър Белчев „като куршумът е бил предназцначен за Стамболов“, през следващата година българският посланик в Цариград, Константин Вълков като и в двата случай убийците бягат и се скриват в Одеса.

Смърта на Александър III слага край на „студената война“ и към 1900 година отношенията видимо се затоплят (тук авторът отново греши, отношенията се затоплят по-рано – веднага след като Стефан Стамболов е заклан публично на пъпа на София на 18.05.1894г).

През 1912 година е създаден военен съюз между България и Сърбия с посредничеството на Русия. Двете страни договарят бъдещото разделяне на земите останали под турска власт, като България получава голяма част от Македония, а Сърбия получава излаз на море през албанските територии. Съюзниците бързо разгромяват турската армия, но Сърбия не получава своят излаз на море поради намесата на Австро-Унгария и Италия, които опасявайки се от създаване на руски военноморски бази в Адриатика настояват за създаването на Албания като независима държава. Така Сърбия решава, че трябва да компенсира „загубата“ си за сметка на Македония.

Към този момент в Петербург чиито улици се провеждат манифестации в името на „славянското единство“ пристига българска делегация. Българската армия е на Чаталджа, чиито укрепленя го отделят като тънка нишка от Цариград. Българите молят за помощ, като се надяват, че демонстрация от страна на Черноморският флот би заставило турците да разположат своите резерви по крайбрежието.

За разлика от радостта на уличните тълпи, в правителствените кабинети българската делегация я чака хладен прием. Русия иска Цариград за себе си, тук видиш ли някакви си българи … В крайна сметка на Българите е казано да се откажат от щурма на Цариград, като в замяна им се гарантира точното спазване на договореностите записани в договора от 1912 година. В този договор Русия е посочена в качеството си на абритър, в случай че възникнат противоречия в тулкуването му. Както можем да се досетим българите не получават и Македония – в Петербург решават да заложат на Сърбия. През 1913 именно заради това решение относно раздялата на Македония избухва нова война между съюзниците: България срещу Сърбия и Гърция.

Още през 1902 година Русия сключва договор с България, като член Трети от него гарантира руска помощ в случай на нападение от страна на Румъния, но въпреки това през 1913 „молбата за помощ отправена от страна на България“ не е чута. Нещо повече, вместо да помогне Русия косвено помага на Румъния да вземе участие в бойните действия.

България чията армия е развърната на Македонският фронта няма никаква възможност да противопостави сили срещу нахлуващите румънски части. Като резултат от това България е лишена не само от Македония „една трета част от българските земи“, но и от Добруджа която е окупирана от румънски части.

Точно тогава в България прозвучава фразата, че по-добре да не ни бяха освобождавали през 1878, а да ни бяха предоставили разширена автономия в границите на Сан-Стефанският договор. Естественият ход на нещата рано или късно би довел до разпад на Османската империя и българският народ би получил свободата си макар и късно но поне неразделен от нови граници.

След всичко посочено, е малко странно удивлението на император Николай, изглежда малко театрално, докато въодушевлението на българите във връзка с манифеста на цар Фердинад от 14.10.1915, с който призовава за освобождение на поробените братя в Македония от Сръбското робство повече от разбираемо. Нещо повече, тогава за война с Русия въобще не става дума. Русия е разглеждана от българите като неутрална.

Влизайки във войната през 1916 година българската – освободителка армия още същата година през септември в Добруджа кръстосва щикове с руски части изпратени в помощ на румънците. „В този ден бе погребана веднъж завинаги легендата, че българите няма да се бият със своите освободители“ е написал генерал Тошев по този повод.

На седми септември българският поет Иван Вазов пише своето послание „Към Руските Воини“, в което се има следните стихове: „… ние не ви мразим, но обичаме и своята свобода, нея я обичаме хилядократно пъти повече“.

Ето Ви и отговор на въпроса защо българите изведнъж се оказват „неблагодарни“. Или както го е формулирал още през 1879 година бъдещият премиер на страната Константин Константинов (авторът допуска грешка, името е Константин Стоилов, бел ред.) „Ако продължават да ни упрекват постоянно в разходите по освобождението ни, искайки в замяна вечната ни благодарност, то това не е братство и по-добре да ни изпратят сметката ако ще и с лихвите. Ще я платим, за да сметнем въпроса за приключен“.

Това е, всичко е толкова просто наистина. Но пък Русия никога не се е явявала или държала като страна на простите решения.

  1. Още преди войната от 1877-1878, на 26.06.1876г. Руската и Австро-Унгарската империи сключват секретното „Райхщадско споразумение“, според което„ако се стигне до териториални промени или разпадане на Отоманската империя, създаването на голяма компактна славянска или друга държава е изключено“. Още тогава руската дипломация не е предвиждала създаване на голяма славянаска държава (включително и българска) на Балканите. Това е в синхрон с руската политика, насочена срещу Българската екзархия във времената на борбата за българска църковна независимост. Със Сан-Стефанския договор Русия компенсира Сърбия и Румъния за тяхното участие във войната. Румъния получава Северна Добруджа с Тулчанска епархия, а Сърбия Нишко и Лесковацко с долината на р. Българска Морава с две български епархии Нишка и Нишавска. Има и още много други подробности покрай този договор, за тях можете да разберете от историка Янко Гочев в неговото интервю пред Фактор тук.

 

Comments

comments