Победата на Шипка – дело на българи и украинци

На Балканите Руската империя дава малко над 17 000 жертви (убити и починали от раните си) във войната от 1877-1878 (виж повече тук). В пъти повече умират от болести. Една от истините, която казионните историци и медии превърнаха в тайна е следната: поне половината от войниците в руската армия на Балканите са украинци. В редиците на руската армия има и поляци, финландци, балтийци и други, както, разбира се, и много руснаци. На честванията на трети март не се почита и Румъния, макар че румънците дават също хиляди жертви, особено при кървавите сражения за Плевен. У нас се признава единствено Руската империя, и жертвите на руския народ а всеки трети март, се превръща в празник на хибридната война и Пропагандата на Москва. Това е недостоен начин да се почетат жертвите на войната от 1877-1878-а. Нека на трети март си спомним и за тези премълчавани жертви.

КОНТРА ПРОПАГАНДА

Александър ІІ издава указ за мобилизация на войските от Киевски, Харковски и Одески военен окръг още през 1876-а, в състава на които влизат почти изцяло хора с украински произход. Именно тези формирования изиграват решаваща роля във войната с Османската империя и политическата независимост на България. Южните територии на Руската империя стоят най-близко до театъра на бойните действия и е съвсем естествено войниците да бъдат рекрутирани именно от там. В резултат руско-турската война от 1877-1878 г. се отразява силно на украинското общество.

Микола Садовский (1856-1933) е украински доборовелец, участвал в сражения по време на Руско - Турската война, награден с Георгиевски кръст за храброст проевена в боевете на Шипка. Садовский е една от най-големите фигури в украинската култура - театрален деец, режисьор, корифей на украинския общностен театър.

Микола Садовский (1856-1933) е украински доборовелец, участвал в сражения по време на Руско – Турската война, награден с Георгиевски кръст за храброст проявена в боевете на Шипка. Садовский е една от най-големите фигури в украинската култура – театрален деец, режисьор, корифей на украинския общностен театър.

По това време наборът в армията на Руската империя е принудителен. Във войната участват и много доброволци. Наборът в Руската империя става доброволен при следващия цар – Александър III.

Така, легендарната отбрана на Шипченския проход, през който се опитва да премине армията на Сюлейман, е осъществена от българското Опълчение и полкове, съставени от украинци: 35-ти Брянски и 36-ти Орловски полк, в които служат полтавчани. Гарнизоните и на двата полка се намират в Полтавска област (виж тук и тук). 4-та стрелкова бригада, която по време на боевете на Шипка получава неофициално наименование «Желязна», съставена от селяни от Херсонска област.

При Екатерина I (императрица на Руската империя от 1724-1727) полковете в армията започват да се именуват на градовете, в които са дислоцирани. При Екатерина II през 1770 Бранският полк от конен става пехотен полк. Павел I отново прави реформа, този път частите се именуват на имената на техните командващи по пруски образец. Тази практика е ревизирана след него и се връщат старите названия, но полковете вече се предислоцират на нови места, запазвайки старите си имена. Брянският полк участва в почти всички войни на руската империя и постоянно променя своята дислокация: Дриса, Ярослав, Могилев, Брянск, Смоленск, Стародуб, Киев, Пилц (Полша), Сандомир, Полтава и др.

При Екатерина I (императрица на Руската империя от 1724-1727) полковете в армията започват да се именуват на градовете, в които са дислоцирани. При Екатерина II през 1770 Бранският полк от конен става пехотен. Павел I отново прави реформа, този път частите се именуват по пруски образец на командващите ги. Тази практика е ревизирана след него и се връщат старите названия, но полковете вече се предислоцират на нови места, запазвайки старите си имена. Брянският полк участва в почти всички войни на Руската империя в 19-и век и постоянно променя своята дислокация: Дриса, Ярослав, Могилев, Брянск, Смоленск, Стародуб, Киев, Пилц (Полша), Сандомир, Полтава и др. Последните назначения на двата полка са в Първата световна война.

Като срочнослужещ в редиците на руската армия участва и прочутият украински театрален деец Микола Карпович Садовски (1856-1933), който за боевете на Шипка е награден с военен Георгиевски кръст 4-та степен. В спомените си за боевете в прохода, сред своите началници – генерали и офицери – той споменава изключително украински фамилни имена. Украинският посланик в България Микола Балтажи пише: „Дори във вестниците на сравнително малки областни градове в Украйна като Полтава и Чернигов открих данни за броя на убитите в Руско-турската война. За Полтава имаме информация за близо 1 000 убити украински войници, а за Чернигов данните са за близо 600 жертви“ (виж пълният му материал по темата тук, бел. ред.).




Няколко думи за Опълчението

Опълченци от Орхание (днес Ботевград) на първия ред, снимани с граждани на града (на втория). Горе в ляво е знамето на Опълчението, което по-късно служи за основа за знамето на България. Първоначално руското командване се отнася резервирано към Българското опълчение и му възлага помощни функции. Добрата подготовка на опълченците, ентусиазма и желанието за участие в реални бойни действия променят първоначалния замисъл. На Опълчението вече се гледа като на ефективна бойна част. Причислено е към Предния отряд на генерал-лейтенант Йосиф Гурко. На 4 – 5 юли 1877-а Опълчението влиза в първите си по-сериозни сражения – при село Уфланли и Казанлък. Участва в боевете при Нова Загора, Джуранли и Стара Загора. В началото на август 1877 г. е придадено към Шипченския отряд. Изнася основната тежест на Шипченската битка заедно с 35-и пехотен брянски полк и 36-и пехотен орловски полк. Участва в зимното преминаване на Южния отряд през Стара планина. Проявява се в битката при Химитлийски проход, Шейновската битка и разгрома на Централната армия. Със забележителното си участие във войната, Българското опълчение се утвърждава като синоним на най-високите войнски добродетели на българската възрожденска нация. На Българското опълчение поетът Иван Вазов посвещава прочутата си ода „Опълченците на Шипка“.

Опълченци от Орхание (днес Ботевград) на първия ред, снимани с граждани на града (на втория). Горе в ляво е знамето на Опълчението, което по-късно служи за основа на българския флаг. Първоначално руското командване се отнася резервирано към Българското опълчение и му възлага помощни функции. Добрата подготовка на опълченците, ентусиазма и желанието за участие в реални бойни действия променят първоначалния замисъл. На Опълчението вече се гледа като на ефективна бойна част. Причислено е към Предния отряд на генерал-лейтенант Йосиф Гурко. На 4 – 5 юли 1877-а Опълчението влиза в първите си по-сериозни сражения – при село Уфланли и Казанлък. Участва в боевете при Нова Загора, Джуранли и Стара Загора. В началото на август 1877 г. е придадено към Шипченския отряд. Изнася основната тежест на Шипченската битка заедно с 35-и пехотен брянски полк и 36-и пехотен орловски полк. Участва в зимното преминаване на Южния отряд през Стара планина. Проявява се в битката при Химитлийски проход, Шейновската битка и разгрома на Централната армия. Със забележителното си участие във войната, Българското опълчение се утвърждава като синоним на най-високите войнски добродетели на българската възрожденска нация. На Българското опълчение поетът Иван Вазов посвещава прочутата си ода „Опълченците на Шипка“.

Във втория епицентър на бойните действия от времето на Руско-турската война 1877-1878 г. – битката за Плевен – също така воюват украински дивизии. Сред тях са 31-ва пехотна, състояща се от харковчани, 33-та – от екатеринославци, херсонци, таврийци, а също така 1-ва бригада на 9-та пехотна дивизия, състояща се от полтавчани. Като цяло в руските войски, които воюват с турците през 1877-1878 гг., поне половината от личния състав са украински военнослужещи.

В ляво братска могила на загинали 187 участници във войната на Руската срещу Османската империя от 1877-1878, Свято-Вознесенски събор, град Рени, област Одеса, Украйна. В дясно надгробна плоча на подпоручик Всеволд Кобрилянски, Житомирски полк (Украйна), гробът се намира в Габрово.

В ляво братска могила на загинали 187 участници във войната на Руската срещу Османската империя от 1877-1878, Свято-Вознесенски събор, град Рени, област Одеса, Украйна. В дясно надгробна плоча на подпоручик Всеволд Кобрилянски, Житомирски полк (Украйна), гробът се намира в Габрово.

При това става дума не само за редови войници, но и за офицери и генерали. Това се потвърждава и от биографичен справочник на генерали, офицери и проявили героизъм редови войници – отличили се в боевете, загинали или ранени. Голяма част от изброените в него биографии са на украинци. Трябва да се споменат и имената на украинците-генерали Федир Федорович Радецки (1820-1890) и Михайло Иванович Драгомиров (1830-1905), които редом с генералите М. Д. Скобелев и И.В. Гурко се смятат за главните герои в тази война. М.И. Драгомиров, който дълги години след войната е начело на Киевския военен окръг, е убеден украинец, има тесни връзки с украинските дейци от «Стара Громада» и като цяло има големи заслуги за националната кауза.

Генерал Фьодр Радецки е може би най-великият военачалник на войната от 1877-1878-а. Роден е на 28 юли 1820 г. в Полтавска губерния, Украйна. Произхожда от дворянско семейство на потомствен офицер от Курландия от белоруския шляхетски род Радецки-Микуличи (традиционно изповядващи калвинизма). Участва в десанта за преминаване на р. Дунав при Зимнич - Свищов в първия ден на руското настъпление (15/27 юни 1877). Награден е с Орден „Свети Георги“ III ст. Началник на Южния отряд. Командва тежките отбранителни боеве по време на Шипченската битка на 12/24 август и Шипченската битка през септември 1877 г. Южният отряд преминава при сурови зимни условия Стара планина. Командва отряда в битката при Шейново. Разделен е на 3 колони: лява (на генерал-майор Николай Святополк-Мирски), централна (на генерал-лейтенант Фьодор Радецки) и дясна (на генерал-майор Михаил Скобелев). Нанася решително поражение на Централната турска армия на Вейсел паша (27 - 28 декември / 8 - 9 януари 1878). Пленени са над 22 000 османски войници. В дясно е неговият паметник в Одеса, където ген. Радецки живее и умира. Паметникът е разрушен от болшевиките и на негово място се изгражда комплекс за възхвала на Ленин.

Генерал Фьодр Радецки е може би най-заслужилият военачалник на войната от 1877-1878-а. Роден е на 28 юли 1820 г. в Полтавска губерния, Украйна. Произхожда от дворянско семейство на потомствен офицер от Курландия от белоруския шляхетски род Радецки-Микуличи (традиционно изповядващи калвинизма). Участва в десанта за преминаване на р. Дунав при Зимнич – Свищов в първия ден на руското настъпление (15/27 юни 1877). Награден е с Орден „Свети Георги“ III ст. Началник на Южния отряд. Командва тежките отбранителни боеве по време на Шипченската битка на 12/24 август и Шипченската битка през септември 1877 г. Южният отряд преминава при сурови зимни условия Стара планина. Командва отряда в битката при Шейново. Разделен е на 3 колони: лява (на генерал-майор Николай Святополк-Мирски), централна (на генерал-лейтенант Фьодор Радецки) и дясна (на генерал-майор Михаил Скобелев). Нанася решително поражение на Централната турска армия на Вейсел паша (27 – 28 декември / 8 – 9 януари 1878). Пленени са над 22 000 османски войници. В дясно е неговият паметник в Одеса, където ген. Радецки живее и умира. Паметникът е разрушен от болшевиките и на негово място се изгражда комплекс за възхвала на Ленин.

Сред висшите командири, прочули се по време на Руско-турската война, трябва да се споменат: генерал М.П. Богацевич – командир 123-ти Козловски полк (състоящ се от харкивяни), полковник Власенко – командир на 131-ти Тирасполски полк (киевчани), генерал П.Е. Гарковенко – началник на 40-та артилерийска бригада, генерал Ф.О. Губски – началник на артилерията на Кавказкия фронт, полковник В.В. Гудима – командир на батальона на 16-та артилерийска бригада, генерал Иващенко – началник на интендантското управление, генерал Квитницки – началник на бригада на 3-та гренадирска дивизия, флигел-адютантът на Александър ІІ полковник Косач (по-късно адютант от инфантерията), генерал Кравченко – командир на руските войски в Абхазия, генерал О.О. Липински – командир на 35-ти Брянски полк (полтавчани), генерал В. К. Молски – командир на 54-ти Мински полк, полковник Немира – командир на 47-ми Украински полк (подолци), полковник Оноприенко – командир на батальона на Лейб-гвардията на 1-ва артилерийска бригада, генерал М.Ф. Петрушевски – началник на бригада на 14-та пехотна дивизия, полковник Пѝсанка – командир на 7-ти Ревелски полк, генерал Погацевич – командир на бригада на 5-та дививзия (полесци), полковник Ф. Л. Романович – командир на 14-ти гренадерски Грузински полк, полковник Сикевич, полковник И.И. Филипенко – началник артилерия на черногрската въстанческа армия и др.

В България има един мемориал в памет на загиналите украинци във войната от 1877-1878. Повече за него тук.

В България има един мемориал в памет на загиналите украинци във войната от 1877-1878. Повече за него тук.

В България има един мемориал в памет на загиналите украинци във войната от 1877-1878. Повече за него тук.

*Специални благодарности на Посолството на Украйна в България за съдействието при намиране на информация.




Comments

comments