На 1-и февруари си спомняме една черна дата в българската държавност, за която все още не се учи в учебниците

На 1-и февруари пред сгушеният, встрани, почти незабележим мемориал, до паракликса пред НДК, София отново ще се съберат граждани и общественици. За пореден път ще си спомним за една черна дата в българската история, за която малко се знае, за която нищо не се учи в учебниците … (Виж събитието във ФБ тук, от 11 до 14 часа, ел. ред.)
Нощта на 1 срещу 2 февруари 1945 г. е студена, тиха, с лек вятър. Осъдените са извеждани от подземията на Съдебната палата със завързани ръце и товарени в шест камиона, които чакат в двора към входа откъм ул. “Алабин“. Забранено им е да викат, протестират, да вдигат шум въобще.

За неспазване на тази заповед най-напред с приклад е пръснат черепа на младия депутат Иван Батембергски, защото си позволил да извика за помощ, може би се е обръщал към Всевишния, може би към родителите си, но… Следващата жертва е бившия министър Тодор Кожухаров, инвалид от войните, писател, който извикал “Не трябва да плачем за нас, а за България“, после запява националния химн “Шуми Марица”. Разбиват му главата с револвер.
Генералът от пехотата Теодоси Даскалов (27 випуск на ВНВУ) е роден на 2 август 1888 г. в с. Горско Сливово, Ловешко. Внук е на възрожденския просветен деец Бачо Киро. През 1907 г. завършва военното училище в София и е произведен за офицер от артилерията. Участва в Балканската (1912), Междусъюзническата (1913) и Първата световна война (1915 - 1918). Като Министър на войната на Царство България (1938 - 1942) въвежда българските войски в Добруджа, Македония и Беломорска Тракия. Герой, носител на всички отличия на Царство България. Осъден е на смърт от Народния съд и разстрелян на 1 февруари 1945 г.

Генералът от пехотата Теодоси Даскалов (27 випуск на ВНВУ) е роден на 2 август 1888 г. в с. Горско Сливово, Ловешко. Внук е на възрожденския просветен деец Бачо Киро, ген. Даскалов се явява един от дългата върволица представители на българските възрожденски родове, избити от слугите на Москва. През 1907 г. завършва военното училище в София и е произведен за офицер от артилерията. Участва в Балканската (1912), Междусъюзническата (1913) и Първата световна война (1915 – 1918). Като Министър на войната на Царство България (1938 – 1942) въвежда българските войски в Добруджа, Македония и Беломорска Тракия. Герой, носител на всички отличия на Царство България. Осъден е на смърт от Народния съд и разстрелян на 1 февруари 1945 г.


Ето какво си спомня Царица Йоанна за тази зловеща нощ:
“ На осъдените, преди да ги убият бе отнета последната надежда да видят отново близките си, тъй като семействата бяха депортирани и това бе причината, поради която поисках да ги видя един по един преди екзекуцията……Ескортът беше подреден в двора на Съдебната палата от входа към ул. “Алабинска“. По този път се простираше конвой от шест камиона, към които бяха отправени жертвите. Беше дадена заповед да се удря и убива всеки, който протестираше, повишавайки глас. Един млад депутат, Иван Батембергски, извика: “Помощ“, но веднага му бе счупен черепа с приклад. Друг, министърът Тодор Кожухаров, инвалид от войната и блестящ писател, вървеше, опирайки се на бастун; изведнъж извика: “Не трябва да плачем за нас, а за България.“ И запя националния химн “Шуми Марица“. Бе убит с удар от револвер.
Тримата регенти Кирил, Филов и Михов бяха изведени последни заедно с двама тежко болни осъдени. Качиха ги на един полупразен камион. Духаше леден вятър. В гробищата на София бяха паднали няколко бомби, отваряйки много широки ровове. Осъдените бяха накарани да слязат на малки групи в близост до тези “вече готови“ ями. Някой, не виждайки строен наказателния взвод, попита дали ще трябва да чакат на това място и с този ужасен северен вятър. Бе отговорено набързо, че ще бъдат убити един по един. Наистина, двама екзекутори бяха готови с автомати в ръце…Изглежда, че на всеки убит [проф. Ал.] Станишев е проверявал пулса и слагал ухо на сърцето му. Има върховното себеотрицание да повтори това задължение толкова пъти, докато остане сам и последен, за да бъде убит.
Александър Станишев е роден на 27 декември (15 декември стар стил) 1886 г. в Кукуш, Южна Македония във видно българско възрожденско семейство – [2] единият му брат д-р Константин Станишев е председател на Македонския национален комитет, друг негов брат е Милош Станишев – български офицер. Учи естествена история в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (1904 – 1905), след което завършва Медицинския факултет в Мюнхен, Германия (1905 – 1910). Работи като асистент в Университетската хирургическа клиника в Мюнхен и в болници в Лозана, Берн и Линдау (1910 – 1912). В Балканските и Първата световна война участва като хирург в български военни болници.Основател е и пръв директор на Хирургическата клиника в София. Декан е на Медицинския факултет на Софийския университет (1930 – 1931, 1937 – 1938), а през 1938 – 1939 – ректор на Софийския университет „Свети Климент Охридски“. По време на този мандат университетът посреща тържествено своята 50-годишнина и приема името на свети Климент Охридски. През 1936 – 1944 г. проф. Станишев е председател на Българското хирургическо дружество. Александър Станишев получава редица международни признания. През 1935 година е избран за член, а през 1938 г. – и за подпредседател на Международната хирургическа академия в Женева. От 1939 година е почетен член на Университета в Хамбург, а през следващата година е провъзгласен и за почетен доктор на Берлинския университет. Автор на над 50 научни труда в областта на хирургията на различни езици – български, немски и др. Разстрелян на 1-и февруари 1945-а.

Александър Станишев е роден на 27 декември (15 декември стар стил) 1886 г. в Кукуш, Южна Македония във видно българско възрожденско семейство – [2] единият му брат д-р Константин Станишев е председател на Македонския национален комитет, друг негов брат е Милош Станишев – български офицер. Учи естествена история в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (1904 – 1905), след което завършва Медицинския факултет в Мюнхен, Германия (1905 – 1910). Работи като асистент в Университетската хирургическа клиника в Мюнхен и в болници в Лозана, Берн и Линдау (1910 – 1912). В Балканските и Първата световна война участва като хирург в български военни болници.Основател е и пръв директор на Хирургическата клиника в София. Декан е на Медицинския факултет на Софийския университет (1930 – 1931, 1937 – 1938), а през 1938 – 1939 – ректор на Софийския университет „Свети Климент Охридски“. По време на този мандат университетът посреща тържествено своята 50-годишнина и приема името на свети Климент Охридски. През 1936 – 1944 г. проф. Станишев е председател на Българското хирургическо дружество. Александър Станишев получава редица международни признания. През 1935 година е избран за член, а през 1938 г. – и за подпредседател на Международната хирургическа академия в Женева. От 1939 година е почетен член на Университета в Хамбург, а през следващата година е провъзгласен и за почетен доктор на Берлинския университет. Автор на над 50 научни труда в областта на хирургията на различни езици – български, немски и др. Разстрелян на 1-и февруари 1945-а.

Върху телата на жертвите бяха изсипани камиони със сгурия. Надяваха се така да отклонят вниманието и народните поклонения. Узна се обаче, по странните пътища на vox populi кого покриваха тези черни могили. Жени, млади и стари се спираха безстрашно да се молят на тази земя; и аз самата, придружавана от една или друга от моите дами, отивах да коленича край този общ гроб. Носех пълен траур. Странно – запазила съм жив спомен от черните воали, развявани от вятъра. Бях познавана отдалече. Ни никой, никога не ми каза нещо. Носехме свещи и цветя, върху тези пластове от въглища. Свещите можехме да ги държим запалени при лошо време за няколко мига, закривайки ги с телата си. Беше единствената възможна почит към тези нещастни мъртъвци и към всички други в нашата Родина. За тях и дали са още там не се узна повече нищо… Бях внимателно следена и моят свят, можеше да се каже, че вече беше ограничен между двата гроба, този на моя Съпруг в Рилския манастир и този на мъчениците от „Кървавия четвъртък“. Бях сама, с две деца, на двадесет и девет години.“
0095_naroden_sad_smartni_prisadi_evropa_001

Преди това в софийските гробища се провежда един спектакъл на абсурда, немислим и разтърсващ. По някаква налудна приумица партийния секретар на екзекуторската група Кольо Петров-Моряка решава да проведе … “партийно събрание”! Да, да, там, в гробището, пред зеещите ями и в присъствието на осъдените. Началникът Веселин Георгиев изтъква огромното доверие на партията оказано на определените екзекутори за изпълнението на политическата задача, допълва го Моряка, който натъртва, че всичко трябва да приключи по-бързо, за да бъдат изправени пред свършен факт представителите на Англия и САЩ в Съюзническата комисия.
Трети говори другият партиен активист и злодей Лев Главинчев, който се обръща към осъдените – трябва да разберат, че каузата им е бита карта, че напразно са се мъчили да възпрат светлото комунистическо бъдеще, извадили при това голям късмет, защото имало предложение да бъдат бесени. Прекъсва го подполковник Георгиев: “Губиш ни времето, Левчо. Без формалности“.
Освен взвода за убийства, на това безумно представление, на масовата екзекуция, на човешката кланица присъстват още Цола Драгойчева, която отговаря за Народния съд в ЦК на БКП, Фердинанд Козовски, Изидор Леви/Бачи Зеев/, а в разстрела пряко се включват Лев Главинчев, Веселин Георгиев и Кольо Моряка, дори се скарват кого да убият. След години Георгиев се хвали в пиянски компании: “Лично пролях синята кръв на Кирил!”, но същото ще твърди и Главинчев – “Аз ликвидирах княза, Филов, Станишев и генерал Михов.“
Лев Николов Главинчев е участник в комунистическото партизанско движение по време на Втората световна война. Като комендант на Народната милиция след Девети избива офицери, интелектуалци и общественици. Един от екзекуторите на бившите членовете на ВМРО. Пропагандира идеите на македонизма и на Балканската федерация. Заместник-командир на Гранични войски от 1947 до 1949 г. Попада за втори път в затвора и е осъден през 1951 г. на 5 години лишаване от свобода за вземане на подкуп и нелегално прехвърляне през границата на български граждани, които впоследствие са убивани и след това обирани. По време на следствието дава показания, че е сътрудничил на полицията при издирването на комунистите Иван Минков и Христо Коджейков след атентата в църквата „Света Неделя“ през 1925 година. Изпращат го в лагера Белене като „културпросветник“. Главинчев е реабилитиран от Тодор Живков през 1956 година. Дълги години е депутат. На Деветия конгрес на БКП е избран за член на Контролно-ревизионна комисия на ЦК на БКП. Тодор и Людмила Живкови дори кумуват на сватбата на една от дъщерите му. От 1960 до смъртта си в 1970 година е член на Централния комитет на Съюза на борците против фашизма и капитализма. Лев Главинчев умира от рак в страшни мъки. На погребението му, неговият брат Павел заявява: „Моят брат уби 226-ма македонски фашисти."

Лев Николов Главинчев е участник в комунистическото партизанско движение по време на Втората световна война. Като комендант на Народната милиция след Девети избива офицери, интелектуалци и общественици. Един от екзекуторите на бившите членовете на ВМРО. Пропагандира идеите на македонизма и на Балканската федерация. Заместник-командир на Гранични войски от 1947 до 1949 г. Попада за втори път в затвора и е осъден през 1951 г. на 5 години лишаване от свобода за вземане на подкуп и нелегално прехвърляне през границата на български граждани, които впоследствие са убивани и след това обирани. По време на следствието дава показания, че е сътрудничил на полицията при издирването на комунистите Иван Минков и Христо Коджейков след атентата в църквата „Света Неделя“ през 1925 година. Изпращат го в лагера Белене като „културпросветник“. Главинчев е реабилитиран от Тодор Живков през 1956 година. Дълги години е депутат. На Деветия конгрес на БКП е избран за член на Контролно-ревизионна комисия на ЦК на БКП. Тодор и Людмила Живкови дори кумуват на сватбата на една от дъщерите му. От 1960 до смъртта си в 1970 година е член на Централния комитет на Съюза на борците против фашизма и капитализма. Лев Главинчев умира от рак в страшни мъки. На погребението му, неговият брат Павел заявява: „Моят брат уби 226-ма македонски фашисти.“


Кольо Моряка пък е още по-категоричен в спомените си: “Аз му заявих твърдо, че като партиен секретар на групата, на мене се пада тази чест. Князът е мой и не го отстъпвам на друг. Весо/Веселин Георгиев/ се опита да ми се противопостави, но в крайна сметка си го “взех” Кики…“ Как ви се струва, драги читатели? Май в световната история само българските убийци-комунисти със стара дата ще се карат кой кого е застрелял!?
Версиите за тази зловеща нощ са многобройни, но би трябвало да се доверим на тогавашният началник на служба “Паркове и градини“ в софийските гробища Цеко Алексиев, който е бил свидетел на касапницата, видял е и жертвите, и палачите. Според него мястото, определено за екзекуцията е било осветено с автомобилни фарове, повечето от убийците били цивилни, не униформени, въоръжени с шмайзери, а екзекуцията започнала с разстрела на княз Кирил, после Филов, генерал Михов, а след тях преминали към министрите. “Първи убиха Александър Сталийски, после Багрянов, Божилов, Даскалов. Стреляха в тила им с пистолет и труповете падаха в ямите. После д-р Станишев ходеше до всеки от убитите, навеждаше се, слагаше ухо на сърцето, търсеше пулса, установяваше смъртта. Взе да се развиделява и тогава решиха, че върви бавно. Започнаха да ги убиват на групи с шмайзерите. Последен разстреляха доктора. Уби го Главинчев.“- разказва свидетелят Цеко Алексиев след години.
Цола Драгойчева е дългогодишен функционер на комунистическата партия. Тя взема дейно участие в терористичната дейност на комунистите преди 1944-а г. Затваряна, осъждана на смърт, помилвана, завършва в Москва, след което отново се завръща и подновява терористичната си дейност у нас.. След Девети е висок партиен функционер. На 5 февруари 1945 писателят Волфганг Бретхолц посещава в сградата на ОФ Цола Драгойчева, за която знае, че не само е била сред организаторите на процеса, но и лично е участвала в ръководството на екзекуцията. Посреща го недодялана, грубовата, нечистоплътна жена на петедесетина години. Бретхолц я пита какво мисли за присъдите над принц Кирил и другите "военнопрестъпници" и разчита на стандартен отговор в стила на официалната пропаганда. Неочаквано другарката Цола го шокира с едно изречение, което писателят ще помни през целия си живот: "Никога през живота си не съм спала така блажено както в утрото на екзекуцията, след като заглъхна и последният изстрел..."

Цола Драгойчева е дългогодишен функционер на комунистическата партия. Тя взема дейно участие в терористичната дейност на комунистите преди 1944-а г. Затваряна, осъждана на смърт, помилвана, завършва в Москва, след което отново се завръща и подновява терористичната си дейност у нас.. След Девети е висок партиен функционер. На 5 февруари 1945 писателят Волфганг Бретхолц посещава в сградата на ОФ Цола Драгойчева, за която знае, че не само е била сред организаторите на процеса, но и лично е участвала в ръководството на екзекуцията. Посреща го недодялана, грубовата, нечистоплътна жена на петедесетина години. Бретхолц я пита какво мисли за присъдите над принц Кирил и другите „военнопрестъпници“ и разчита на стандартен отговор в стила на официалната пропаганда. Неочаквано другарката Цола го шокира с едно изречение, което писателят ще помни през целия си живот: „Никога през живота си не съм спала така блажено както в утрото на екзекуцията, след като заглъхна и последният изстрел…“


Не минало и без мародерство от страна на палачите. Вземали са от жертвите всичко ценно – пръстени, часовници, златни халки. Един от по-нисшите чинове събува ботушите на убития княз Кирил.

Така една шайка от комунистически главорези става автор на най-страховитото масово изтребление на държавници в цяла Европа – в тази вечер са разстреляни и хвърлени в общ гроб трима регенти, 22 министри, 67 депутати, 47 генерали и висши офицери, 8 царски съветници и един княз.
За сведение Нюрнбергският трибунал се “отчита“ със само 14 постановени смъртни присъди за видни нацисти, докато българският “’народен съд“ с всичките си областни поделения директно избива 2730 държавници. Телата на държавният елит на България са струпани в бомбените ями. Камиони със сгурия са изсипани върху тях. Подравнено е с кал, сняг и кръв, много кръв. Малко сняг и много кръв има в онова утро на Централните софийски гробища.

 

Comments

comments